Депутатът Владимир Вълев-Питбула

Депутатът Владимир Вълев-Питбула в откровена изповед

– Г-н Вълев, вие имате своя първи мандат в 44-тото Народно събрание и минавате за екзотичен депутат заради заниманията си с бойни изкуства, заради няколкото световни титли по кикбокс и муай тай и заради прякора Питбула, разбира се. Кой сте вие всъщност?
– Роден съм във Варна на 10 юли 1984 г. Бяхме много бедно семейство. Родителите ми работеха в местния радиозавод. Този завод сега го няма. Майка ми Снежана беше началник склад, а баща ми Славчо беше стругар. Той почина, когато бях на около 13 години. Така останах полусирак. Майка ми и дядо ми се грижеха за мен. Имам и по-голяма сестра – Катя. С нея винаги сме си помагали и сме се подкрепяли. И до ден-днешен мога да кажа, че с нея двамата сме едни от най-добрите приятели. Поддържаме близки отношения.
– Как ви възпитаваха, какви са спомените ви от детството?
– Майка ми ме възпитаваше в това да бъда честен, да бъда добър към хората, но да бъда добър и към животните. Да бъда истински.
– Защо към животните, те май имат особена роля в биографията ви?
– Майка ми разсъждаваше така: когато един човек е добър към животните, той ще бъде добър и към хората. И в това има здрава житейска логика. Възпитаваше ме да вярвам в бога, което неведнъж после ми е помагало.
– Откъде ви е прякорът Питбула?
– От дете ми е. От първия ми спортен клуб, в който започнах да се занимавам по-активно. Бях най-малкият в клуба, а талисманът на клуба беше питбул. И защото всички видяха, че съм борбен и не се отказвам, че се боря докрай за победата, така започнаха да казват: „Ти си нашият питбул!“. И така ми остана прякорът.
– Религиозен ли сте всъщност, колко точно?
– Вярващ съм. Не мога да кажа, че спазвам всичко, предопределено от Църквата по канон. Посещавам храмовете. Е, не мога да кажа, че съм на службите всяка неделя, но съм вярващ. Вярвам в тая сила, която я има. Тя определено ме е изваждала от трудни моменти.
– Това навярно неминуемо е свързано и със заниманията ви с рисковите стилове на бойните изкуства май тай и К1. Откъде се породи интересът ви към тях?
– О, и това е свързано с детството ми. Майка ми навремето е била национален състезател по джудо. Може би го нося като наследена заложба от нея. Е, разбира се, своята роля оказаха и разпространяваните най-вече през видеотеките тогава кунг-фу филми. Брус Лий, Джеки Чан – това бяха моите любимци. Оттам се записах на карате киокушин. Бях съвсем малък. Една моя съседка, която ми се пада и братовчедка, ме беше завела в залата. Две години и половина се занимавах с киокушин. Мога да кажа, че това е много хубав и дисциплиниращ спорт. Залата, в която тренирах, обаче беше много далеч, чак на другия край на града. Обстоятелствата се стекоха така, че я и затвориха. И аз вече не можех да посещавам новата зала, където се изместиха занятията. Затова се записах на кикбокс в собствения си квартал. Там ми беше удобно да ходя свободно сам. Така кикбоксът е с мен от пети клас. От тогава до сега се занимавам предимно с това.
– Кои са принципите, които са ви изграждали? Как се отграничава уличната агресия от биткаджийския спорт, в който има реална размяна на удари и ритници?
– Всички са гледали боксовата среща между Владимир Кличко и Антъни Джошуа. И двамата излязоха и казаха, че боксът идва от Англия, а там са джентълмени. Това е спорт на джентълмените. Точно в такъв вид спорт можеш да покажеш уважението си към противника. Това, че ти искаш да победиш, е само спортната злоба, не е агресия. Тя трябва да се разграничи от злобата и агресията като манталитетен дефицит.

– Убеден ли сте, че в обществото точно това разбиране е популярно?
– Който не е влизал в зала по бокс, по кикбокс, по някакъв вид боен спорт, може би не го разбира така. Но който се е занимавал за по-дълъг период от време, а не е бил един-два пъти в залата заради сеира, схваща същността на нещата. Всички други са боксьори еднодневки.
– Закачили сте от казармата. Как я съвместявахте с интересите си в бойните спортове?
– В казармата влязох в 2004 г. Бях в морското училище. Там беше новобранският център. Там и останах после. Благодарение на моя командир успявах да посещавам и тренировките в клуба, когато не съм наряд, разбира се. Това беше добре за мен. Още тогава – в края на 2004 г., имах игра за световната титла за професионалисти по тайбокс. Спокойно мога да кажа, че казармата ми е дала навици, които са ми ценни и трайни.
– След казармата обаче се оказвате безработен, после се налага да работите на две или три места, за да оцелявате. Не е ли нетипично това за шампион?
– Това се случи малко по-късно. Започнах работа точно десет дни, след като се бях уволнил от казармата. Точно защото съм от бедно семейство, нямаше време за губене и помайване. Започнах работа – такава, че да мога да спортувам. Бях охранител в едно нощно заведение.
– Има епизод от биографията ви, който е свързан с дом за сираци.
– Там ходех по-скоро благотворително. То не беше работа. Това за мен беше начин да приобщя тези деца към обществото. С тях станах приятел наистина. Имаше програма, която позволяваше човек да ходи и да се занимава с тези деца. Предложи ми го тогава треньорът, с когото работех – Красимир Киров се казва. Попита ме дали искам. Веднага подадох ръка. С тези деца и досега се чувам, макар че доста време не съм ходил в дома. Чуваме се, виждаме се. Радвам се, че успях да спечеля тяхното уважение и тяхното приятелство. Защото наистина там има прекрасни деца.
– Това ли е социалният ангажимент, който сте поели в комисията по спорта, това ли искате да реализирате през парламента? Кой ви покани въобще в политиката?
– Моите идеи, разбира се, са свързани основно със спорта. Нелепо би било да си измислям нещо друго. Благодарение на хората, с които съм общувал в спорта, съм успял да си избистря някои идеи. Защото в тази област има много неща, които липсват и могат да бъдат реализирани. Такива модели съществуват вече в другите държави. Няма защо да измисляме велосипеда и топлата вода. Спортът и у нас, в България, може да стане нещо, което е уважавано. Днес спортистът тук не е уважаван.
– Това означава ли, че в някаква степен държавата е абдикирала от ангажиментите си към спорта?
– Да. Може би трябва да се търси някакво взаимодействие между държавата и частни инициативи, за да се развива по-качествено спортът въобще. Няма как хората, които правят законите, да знаят какво липсва в дадения спорт, докато не дойде някой спортист, който конкретно да каже: „Това липсва“.
– Т.е. вие сте човекът, който идва оттам, от тепиха, от татамито.
– Именно.
– Кой ви подаде ръка за политиката и защо ГЕРБ?
– Явно те са ме видели и оценили. Поканиха ме кметът на Варна Иван Портних и спортният министър – г-н Красен Кралев, който също е варненец. С тях съм имал чести контакти благодарение на състезанията, на които съм участвал и съм взимал награди. Разговаряли сме. Може би тази е причината, поради която съм в листата на ГЕРБ. Очевидно те са ме оценили като личност, авторитет в спорта.
– И въпреки това май не ви е съвсем комфортно в Народното събрание, защото твърдите, че „тук обувките ви стягат, но като ги смените с маратонки и отидете на тренировка, всичко си идва на място“?
– Да. Това е вярно. Имам приятели, които и сега се готвят за световно първенство. Отивам в залата и помагам. Искам да се чувствам част от тях. Не искам да сменям кръга си от приятели.
– Какво държите в сака си в багажника на колата?
– Точно там си стои. Вътре има ръкавици, протектори, каска, назъбник, бинтове, две-три тениски и два чифта шорти.
– Това ли е формулата на успеха, така ли се става шампион от Сау Пауло в Бразилия?
– Световен шампион съм от Македония, от Бразилия, от Тайланд и от Русия. Имам четири световни титли. Три са при аматьорите, една – при професионалистите. Имам и три европейски титли.
– Как се поддържа тази шампионска класа?
– С постоянство, вяра и подкрепа от семейството, от родителите. Това е и вярата в бога.
– Отказали сте оферти да се състезавате за други държави, защо го направихте?
– Да чуеш химна, е голямо нещо. Пред толкова хора. Емоцията наистина е голяма.

– В този спорт парите не са големи, как ви търпи съпругата ви – имате син?
– Помагали са ми хора. Да, имаме син. Станислав се казва. Сега ще стане на шест години. Още ходи на детска градина. Един приятел ме запозна със съпругата ми преди 12 години. Оттогава сме заедно. Много се радвам, че успяхме да преминем през многото трудности, които имахме в съвместния ни живот. Най-големият ми шок беше след раждането на детето. Бях станал световен шампион пет дни преди това, но бях останал без работа и без пари. Имах задължения. Но благодарение на подкрепата на съпругата ми Радослава, която е преподавател по български език и литература, и на семейството ми успях да преодолея всичко. Така и успях да се задържа в спорта.
– Силно емоционален сте и често не сдържате сълзите си. Кога плаче един мъж, не е ли срамно да се плаче?
– Не плача, когато съм се ударил или нещо ме боли по тялото, а когато съм емоционално ранен. Нещо, свързано със семейството. Ако нещо се случи с детето. В моменти, когато го няма, а пък аз мисля за него. Такива моменти ме натъжават. Съпругата ми се занимава основно със Станислав. Тя е преподавател. Не ги взех в София, за да не ги извеждам от естествената им среда.
– Ще защитавате ли титлите си на ринга?
– Не са ми се обаждали за защита на титлата. Не мога все още да кажа, че ще я защитя, защото не мога да се готвя толкова активно, колкото преди, но все пак не съм се откъснал от спорта и продължавам да водя тренировки в клуба, в който съм тренирал. Това е спортният клуб „Тим“ на Красимир Димов.
– Как се лекуват травмите, кои са по-тежки – тези в спорта или тези в политиката?
– В Народното събрание още не съм получавал сериозни травми. В спорта съм получавал травми. Те се лекуват бавно. Имал съм периоди от по 11 месеца възстановяване.
– Как се възстановявате, как си почивате?
– Почивам, докато съм със семейството си. На разходки.
– Какво е хобито ви?
– Кучетата, които имам. С тях също разпускам.
– Какви са?
– Питбули, естествено. Да отговарят на прякора ми.
– Каква е колата, която карате и в която мятате бойния сак с ръкавиците и протекторите?
– Едно старо ауди от 2002 г. Комби. Семейна кола.

Източник ПИК