По исторически данни, обосновани от египетските йероглифи, статуите в Древна Гърция и Египет, рисунките по намерените древни вази и други, боксът е съществувал още преди 5000 и повече години като жестоко и сурово единоборство. Още в дълбока древност се практикувал юмручният бой, от който се поражда по-късно и боксовият спорт.

Няма съмнение, че развитието на бокса като изкуство за самозащита и състезателен спорт е свързано с древните олимпийски игри. Както и сега, така и в дълбока древност състезанията били едни от главните стимулатори за развитието и масовизирането на отделни спортове. Именно благодарение на древните олимпийски игри „юмручният бой“ се разпространил първоначално из цяла Гърция, а по-късно по време на Римската империя — по целия известен тогава свят.

Интересни са данните на някои автори, които посочват, че участниците през тази епоха използували кожени ръкавици, намазани с масло, познавали кожения чувал като средство за тренировка и за развиване на ударната сила. Някои използували дори защитни кожени шапки, наречени „амфотаид“, и защитни предпазители за зъбите, които били подобни на съвременните.

Отначало юмручният бой се култивирал като традиционно състезание сред войниците на Древна Елада, а по-късно и сред славянските народи.

Разликата между древния юмручен бой и съвременния бокс е огромна. Тогава не е имало теглови категории, рундовете не били определени по брой или продължителност, липсвали сегашните меки ръкавици, не били строго посочени забранените удари и действия, нямало стремеж към осигуряване на здравеопазването и т. н.

На времето съществували и известни състезателни „правила“:

• боят се водел със специални ръкавици, наречени „цестах“. Върху тях нямало овални или други остри метални приложения за увеличаване на ударната сила. Такива предмети използували в следващия период римските гладиатори;
• бойците били голи и жените не се допускали отначало да наблюдават състезанията като зрители;
• ударите се нанасяли главно в главата. Тогава се смятало, че да се насочват удари в трупа, е неетично. Ударите под носа били забранени и затова не се използували предпазни средства;
• продължителността на боя била неограничена. Бойците продължавали, докато единият от тях падне безпомощен на земята (на пода) или се откаже;
• нямало ограничен боксов ринг, на който да се провеждат двубоите;
• на олимпийските игри бойците по взаимно съгласие могли да си дават почивки, след което продължавали боя;
• когато след няколкочасов двубой бойците не можели да продължат боя, по жребие (кои да започне) им се разрешавало да си нанасят по един или по повече удари, без да прилагат никаква защита;
• победеният получавал купа, а на победителя шампион се издигала статуя в свещения Аятис и той получавал материална подкрепа за цял живот.

Юмручното единоборство се развива и масовизира бързо в Древна Гърция. Въпреки това то било включено в програмата на древните олимпийски игри едва през 988 г.пр.н.е. През тази епоха в олимпиадите участвували предимно гърци.

Основното „техническо“ средство по онова време били отначало голите юмруци, но поради честото им травматизиране те започнали да се покриват с кожени предпазители (стропиони и цестуси), а по-късно започнали да се използват и първобитните ръкавици със стоманени топки отпред в ударната част. Особено „изобретателни“ в това отношение били римляните, които всячески се стремели да увеличат ударната сила. В римската империя древният бокс имал още по-ожесточен характер, който, стимулиран и от печалбите, довеждал често до смъртта на единия от бойците. Угрозата от тези тежки последици постепенно насочва вниманието и към защитата, който дотогава била доста пренебрегвана, а характерното за състезанието били безогледните размени на удари главно по главата. С това боксът изменил постепенно своя облик, добил по-оригинален вид и станал най-любим спорт за римляните.

Въпреки суровият характер юмручният бой представлявал важно средство за развиване смелостта, решителността, упоритостта, силата и издръжливостта. Ето защо бил използван за бойна подготовка и за отбрана, т.е. като средство за военна подготовка.

Църквата се обявила против юмручният бой, както и срещу състезанията и повела борба с тях. Всичките и усилия останали обаче напразни.

По-късно наред с юмручното единоборство, чрез което се решавали спорни въпроси, се обособили и масови състезания „стена срещу стена“с участието на млади и стари.

Независимо че страничните удари (крошетата) са по-естествени, инстинктивни похвати за водене на боя, установено е, че техниката на съвременните прави удари е изобретение на древните гърци. Историците се обосновават главно с внедряването и еволюцията на цестуса.

Първоначално цестусът се използвал в Древния Египет, а по-късно в Крит и Гърция. Той представлявал кожен ремък (или пояс), който се обвивал мишницата близо до лакътните ямки. По този начин цестусът си осигурявал значителна ударна повърхност.

По-късно този цестус се заменя с т.нар. „мека“ ръкавица — цестух, но после и той претърпял по-нататъшни промени, които били наложени от увеличения брой участници в олимпийските игре. „Ръкавицата“ станала по-твърда и обвиванията се правели главно да се предпази ръката от травматизиране вследствие на многократно нанасяните удари. Олимпийските игри допринасят за по-нататъшния развитие на юмручното единоборство. Още от древното минало бокса е най-популярния спорт.